Обществото ни поставя пред тази трудна дилема, защото вечното клише: “Не мога да си оставя децата”, се е загнездило дълбоко в душите ни. Общоприетата норма е, че ако двама родители се разделят или разведат, то тогава има изоставяне на деца. Практиката показва друго – всъщност се разделя двойката, а не спираш да бъдеш родител, защото вече си без любовен партньор. Всеки свестен и нормален човек на тази планета, продължава да обича децата си до гроб и се старае да се грижи за тях, независимо дали е с майката или бащата под един покрив. Но не, ние сме се вторачили дълбоко в дилемата, че ако не се разбирам и не обичам вече партньора си, всъщност трябва да остана с него/нея до гроб, за да не си зарежа децата.
Нека погледнем от обратната гледна точка –
деца, които са отгледани от разделени по нормален начин родители и са получавали любов от две домакинства, са не по-малко ефективни, морални и коректни към обществото, както и децата, гледани от майка си и баща си в условията на нормална връзка в един дом. Дори тези деца са с по-широк мироглед, според изследванията. Ако обаче детето е отгледано в сцени на скандали, безразличие, мразещи се възрастни, които се прескачат с години нацупено от стая в стая и се чува едно нещастно пуфтене и мрънкане, но упорито остават заедно “заради децата”, тогава крайният резултат са нервни, неуверени, нестабилни и неполучили достатъчно любов деца.
Няма как дете, което с години усеща, че в дома няма обич и уважение, въпреки че родителите се опитват да наваксат в отношението си към него, да расте с чувството, че е обичано е ценено. Отношението между родителите е пример за семейството, което това дете ще изгради утре. Това не означава, че деца, расли в трудна среда, няма да станат прекрасни хора. Означава, че ще им е по-трудно и че ще се борят с личностни проблеми.
Да, разводът или раздялата на двама родители е изключително трудна тема.
Носи много тежести и рядко хората могат да се похвалят с протекла леко процедура и последващо разбирателство. В повечето случаи има скандали и делби, които се прехвърлят върху цялото семейство като най-големите потърпевши са децата. През тях преминават думите на единия родител към другия, омразата и миналото, което тези двама възрастни не могат да разделят. Но има и прекрасни примери на хора, които си дават сметка, че животът им заедно не ги прави щастливи и че желаят да си дадат шанс всеки от тях да търси щастието си, съзнавайки ясно, че имат отговорности към децата си.
Факт е и че много често в двойката, единият родител зависи от другия финансово и/или социално, а и самата раздяла, особено след дългогодишен брак, е доста стресово преживяване. Страхът от самотата също често пъти е причина сама по себе си, за да няма раздяла, въпреки че в отношенията отдавна не може да се говори за обич и уважение.
Но какво става с онези двойки, които решават да останат заедно и причините да останат заедно дали всъщност са децата или клишето в крайна сметка е удобно? Защото утре децата отлитат от гнездото и тези хора не се разделят и след това. Дали никога не събират сили и децата са просто оправдание, дали смятат, че животът им вече е отлетял и няма смисъл от излишни разводи и скандали или в началото е защото децата са малки, а после продължават по инерция?
А в крайна сметка идеята на живота не е ли всеки да го изживее? Разбира се, без да вреди на обществото, но самолишенията, алтруизма и непоисканото добро не са необходими, за да изживее един човек пълноценно живота си. В този момент се сещам за репликата на един мой приятел: “Направо ги мразех затова, че ползваха мен като оправдание, за да останат заедно.”